Васил Иванов (1909 - 1975)

Васил Иванов е роден на 7 май 1909г. в София на ул.”Тетевенска”. Детството и юношеството му обаче преминават в Пловдив, Казанлък, Калофер-родното място на майка му. Минават многократно по провинциалните пътища, защото баща му е пощенски служител и пътува непрекъснато. При спомена за тези краища гласът на художника ставал мек и развълнуван. Той всеки път преживявал радостта от белия шум на реката, бягаща през града на Ботев, блъскаща водите си в улеите на старата мелница, в дървените крила на тепавиците. Бъдещият художник търсел “златните бръмбари на своето детско щастие” в раздиплените цветове на розата и трендафила. Минавал всеки ден край розоварните, край лъките на Калофер. В Казанлък се срещнал и със своите първи учители - Чудомир и младият тогава Ненко Балкански. “Началото за мене беше едно непрекъснато биене в кофа с вода, от която бях решил да извадя масло”. В.Иванов учи и завършва живопис в Художествената академия в София през 1939г. в класа на проф.Никола Ганушев и проф. Никола Маринов. От там нататък мисълта на Хекатон-“Ще престанеш да се страхуваш, ако престанеш да се надяваш” се превърнала в кредо на живота му. На какво можел да разчита един художник, когато над Европа се сгъстяват предвоенни облаци! Вярно е: изложбите продължавали и в тях открояващо впечатление са правели онези, които са с най-минимални шансове за “успех”. Това са “новите художници”, творци с подчертано модернистична пластическа концепция . Васил Иванов се включил в тяхното дружество, което има фундаментален принос в развитието на новите художествени посоки. Първите години след войната отново носели изпитания за твореца Иванов, защото това е времето в което се наложили тежки шаблони и малцина творци отстоявали творческото си поведение. Васил Иванов трескаво работел, сякаш ръката и окото бързали да запечатат тънките нюанси на избрания сюжет. Художникът стигнал до прекрасни пейзажни изповеди в традицията установена от Йожен Буден, Йохан Йонкинг, Търнър, Кристъбъл. Първата му самостоятелна изложба е 1946г. В нея представил живописни платна, предимно пейзажи и натюрморти със светъл колорит, наситени с много въздух и светлина. По-късно работил предимно графични пейзажи. Но времето на емоционалния предимпресионизъм, импресионизъм и фовизма е отминало...Но Васил Иванов не е сбъркал в избора си, той вярвал в думите на Сезан, че художникът преди всичко трябва да има собствено виждане, своя “оптика”, която се придобива само в процеса на неотстъпно общуване с видимия свят. Това " неотстъпно общуване” с природата го отвело към темата “Космос”. Много са го питали как стига до нея. На едни Васил показвал звезден атлас от началото на века, а на други обяснявал: ателието му било ниско и той често, унесен в образи си удрял главата в тавана и така, докато го пробил и се оказал в небесното пространство. Неговото новаторство бързо спечелило популярност по света. Следвали изложби в Будапеща, Лондон, Берлин, Женева, а в Париж творбите му предизвикали истински фурор. Графиките му обогатили колекциите на музеи и частни колекции в Париж, Дюселдорф, Ню Йорк, Москва, Сидни, Токио, Варшава, Будапеща, Лодз, Англия и много други места. За Васил Иванов се правели филми, използватли работите му като илюстрации...И действително, когато от 1957г., когато започва космическата ера с изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята, самотният художник от крайния тогава квартал “Изгрев” изградил в графиките си цял един нов свят, в който човекът е част от Вселената. Ще разберем новаторството му , ако си зададем въпроса: какво съществува до петдесетте години в нашето и световното изкуство под темата “Космос”. Някак изолирано остават запалените като слънца звезди на Ван Гог, обреченият вик на Мунк, въпросът – заглавие от картината на Гоген -“Откъде идваме? Кои сме ние? Къде отиваме?”. И ето идва един българин, останал да работи в нощта край София, неразличаващ кои светлини са на града, кои от звездите, унесен в движещите се бликове от влакове и автомобили, вживян в музиката и спомена от представленията на съпругата си-балерината Елисавета Йосифова, започва да рисува върху черния лист-сякаш върху тъмнината, с бяла креда-като светлина. “Днес е векът на бързината. Вижте как от прозореца на колата всичко се връща в движение и се превръща в бързаща светлина”-казвал Васил Иванов. Ръката му, която е невероятно динамична: за секунди поставяла знаковия символ на цели галактики и то така, че самият художник се удивлявал:”Ето нарисувах окръжност без пергел”. Космическите рисунки на Васил Иванов са пребиваване в едно измислено пространство, наситено с хуманни и същностни представи за бъдещето на човека. И светлината става символ на човешкия полет, мисъл, драма, живот... “Рисувам със светлина”-неговите думи звучат като “рисувам с мечти, с галактики, с вечността”. Стилистиката на художника е толкова силна, че предизвиква у нас внушение за някакво дълбоко закодирано в човека познание. Твърде самобитен, Васил Иванов няма последователи. Художествените му уроци остават неусвоени, дори непознати. Той е едновременно художник на света, но и художник-пратеник на българския дух, идващ сякаш от “Шестоднев” на Йоан Екзарх. В.Иванов организира осем самостоятелни изложби в София и чужбина. Участва в ОХИ. Последната му графична изложба от цикъла “Космос” показва богатото въображение и широките възможности на художника . Умира в София през 1974г. Творчеството му обаче тепърва ще се разкрива пред нас като духовен спътник, като поглед към все по-разширяващите се представи за космоса. Негови творби са притежание на НХГ, СГХГ, ХГ в страната, частни музеи и колекции в България и чужбина. “Васил Иванов постига най-убедителен пластичен израз на начеващата космическа ера и сързаните с нея светоусещания. Онова, което го отличава от други опити за “космическа живопис”, е , че неговото изкуство не е илюстративно. То има привидно сходство с астрономични и технични нагледи или научноутопични представи. То е един чисто творчески превод на мисловната и физическата динамика на епохата. Богатата и удивителна технологична и космическа образност в това изкуство е само асоциативна, тя е функция на духа и на художническата интуиция. На най-съвременен език тя ни въвежда в загатваната от древните философи “хармония на сферите”- в Микрокосмоса, Макрокосмоса и Свръхкосмоса-и насажда тази харминия в нашата душа и мисъл. Затова и художникът пренесе обратно това космическо виждане върху човека. С този нов рисунък, проникващ в непознати измерения, той почна да разкрива ритъма на човешкото съществуване и поведение, неуловимото още от нас съзвучие на човека с Вселената”. Кирил Кръстев (По повод изложбата на Васил Иванов “Природа-човек-космос” през април-май 1967г.)