Ото Хорейши (1857 - 1937)

О. Хорейши е роден на 10 август 1857 г. в село Поланка, околия Раковник, Чехия. Учи живопис в Академията по изкуства в Прага при проф. Антонин Лхота. Завършва художествената академия и много млад – само на 25 години, откликва на призива на българската държава и славянските дружества за оказване на помощ за развитие на културата в България. Заедно с много свои съотечественици (Ив. Мърквичка, братя Шкорпил, братя Прошек и др.)  идва да участва в изграждане на българското общество и култура. Пристига в България през 1882 г. и започва работа като преподавател по рисуване, първоначално в Търговската гимназия във Велико Търново (1882-1895). Заради добрия му педагогически подход и умение да работи с учениците, да разпалва у тях  любов към красивото в природата, в българския бит, в героичното минало,  през 1896 г. е поканен да преподава в Педагогическия институт в Казанлък (1896-1900). До 1900 г. едновременно преподава, рисува, представя свои творби на художествени изложби. След 1900 г. е назначен в Първа мъжка гимназия в София, а наред с това е и учител по перспектива и краснопис Държавното Рисувално училище. Навсякъде  е обичан и уважаван от ученици и учители.

            В голямото му и богатото творчество всичко е свързано с България – с нейната красива природа, героична история, оригинален бит. Вдъхновен от втората си родина, Хорейши се опитва да запази за следващите поколения специфичния и отиващ си бит на бързо модернизираща се държава. Той работи предимно в областта на натюрморта. Но рисува и портрети, пейзажи, битови сцени. Изявява се в областта на сценографията. Проектира военни паметници в Севлиево и Дряновския манастир. Чрез произведенията си, художникът се утвърждава като ненадминат майстор на натюрмортите. В тях пресъздава заобикалящата го атмостфера.   Внася  в картините си характерни битови предмети - бъклица, везани кърпи, дървени хавани, солници.

            С изящност и колорит  се отличават и  неговите пейзажи. Пленен от славната история на старата столица Търново, Ото Хорейши рисува останките от дворците на Царевец, крепостните стени, порти, стенописи от стари търновски храмове. Оценка за високата художествена стойност на творбите му е факта, че картината „Пейзаж – В. Търново, 1890 година” е включена в албума с избрани художествени произведения, поднесен на руския император Николай ІІ по повод коронацията му.

            Свидетел на развитието на младата българска държава, Ото Хорейши рисува исторически картини. Разказите на участници в Априлското въстание вдъхновяват  светли образи на народните водачи и героизма на обикновените въстаници. Рисува скици с молив, и картини с маслени бои. С чувство на голямо преклонение и почит пред подвига на българските опълченци и руските бойници  на връх Шипка от 1877 г., той оставя картините „Паметник на Шипка”, „Руски гробища на Шипка”, „Посрещане на руските освободители в Търново…” Съединението на княжество България и Източна Румелия, Ото Хорейши пресъздава в няколко значими произведения.

            Ото Хорейши е член е на „Дружеството на художниците в България“. Участва активно в изложбите на дружеството. Представя свои творби на международни изяви на българското изкуство в чужбина: Световното изложение в Сейнт Луис (1904), Първата южнославянска  изложба в Белград (1904), международнотоизложение в Лиеж, Белгия (1905), Лондонското балканско изложение (1907), българската изложба в Прага (1926).

            Художникът е баща на трима синове, двама от които – Ян и Ото, са родени през 1898 и 1899 г. в Казанлък. И двамата участват в  Първата световна война като български войници. Напускат България окончателно през 1948 г. и едва през 1975 г. идват тук отново по покана на Главно управление „Културни връзки с чужбина” , като донасят някои черно-бели скици от баща им, посветени на Априлското въстание и по случай предстоящото честване на 100 години от въстанието през 1976 г.

            Ото Хорейши умира на 2 февруари 1937 г. в Горна Оряховица, където е погребан.

            Художникът Ото Хорейши е изключително талантлив творец и педагог, станал съпричастен към съдбата на България. Той е искрен приятел на българския народ и става част от неговата културна история.